Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer


Erzpriester 
cand.theol. 
vater  Stefan  Gross
Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн   
0 177 73 19 205
0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at

 

Благoдaрим !  
информация поддържан от Българската православна община

"Св. Седмочисленици" София
 http://www.svsedmochislenitsi.com/bg/rites/view/secrets/

 

 

ТАЙНСТВО  ПОКАЯНИЕ

 

Покаянието е тайнство, чрез което вярващшят християнин, след гласна и директна изповед на греховете си, с гласно изказана от изповедника прошка получава благодатно опрощаване на греховете от Самия Бог и си възвръща придобитите при Кръщението чистота и невинност.

Като израз на съзнание за греховност покаянието съществувало и в Стария Завет. Св. цар Давид искрено се каел за сторените от него грехове. Св. Йоан Кръстител проповядвал покайно кръщение. Макар че покаянието в Стария Завет било благотворно за човека, то нямало благодатната сила да го очиства от всичките грехове и да го примирява с Бога.
Господ Иисус Христос установил Покаянието като тайнство. След възкресението Си Той казал на Своите ученици: "Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Иоан 20:22-23).
Властта да се прощават или задържат греховете е благодатна, тайнствена. Апостолите, получили тази власт от Иисус Христос, я предавали на своите приемници. Така тя се съхранява в Църквата постоянно.

Видимата страна на тайнството Покаяние, която се възприема чрез слуха, включва устното изповядване греховете на каещия се пред Бога в присъствието на изповедник, и прощаването на греховете от изповедника, който върши това от името на Бога.

Невидимата страна на тайнството Покаяние е в това, че посредством Божията благодат каещият се грешник бива освободен от греховете си от Самия Господ Иисус Христос. Чрез това той се примирява с Бога и му се дава надежда за спасение. Ярък пример в това отношение е разкаялият се грешник на кръста, на когото Христос прости греховете и му отреди вечен живот в Царството си.

Искреното покаяние за сторените грехове е придружено с твърдо решение да не се връщаме отново към тях. Горещото желание да поправим живота си е естествена последица от искреното съкрушение за греховете, защото не е възможно истински да се съкрушаваме за сторените от нас грехове и в същото време да не чувстваме у себе си искрено желание и решимост да поправим своя начин на живот.

Подготвителни и спомагателни средства за покаянието са също постът и молитвата. Постът, придружен с искрена молитва, е важно средство за самовглъбяване, анализ и разкаяние за сторените грехове.
Съобразно конкретните индивидуални нужди Църквата е отредила при изповед да се налагат епитимии. Думата епитимия е гръцка и значи забрана, запрещение. Както лекарят забранява някои храни и предписва съответни лечебни средства, така изповедникът забранява едно или предписва друго с цел да въздейства благотворно за духовното лечение на изповядващия се. 

 

 

Wir danken !  
der  deutschsprachigen Gemeinde der Russischen Orthodoxen Kirche von Protopresbyter Constantin 
"Hll. Kyrill und Method"  in Hamburg
die auf ihrer Webseite Übersetzungen der hervorragendsten Texte
aus vielen traditionellen orthodoxen Ländern bereithält
 http://www.deutsch-orthodox.de/unser-glaube/

 

Das Hl. Mysterium der Umkehr (Beichte)

20090425-230123Die Beichte oder "Umkehr" ist das Hl. Mysterium, in dem der Mensch, der seine Sünden bekennt, von Gott selbst Verzeihung erlangt, weil ihn  der Priester nach der Beichte in diesem Sinne von den Sünden losspricht.
 
Die Buße in der Hl. Beichte ist für jeden Christen erforderlich, wenn er ein echtes Mitglied der Heiligen Kirche sein will, denn die Sünden trennen den Menschen von Gott, dem Quell alles Guten, und entfremden ihn Christus, der das Haupt der Kirche ist.

Sogar die Heiligen haben ihre Sünden bekannt, denn je näher ein Mensch Gott ist, desto klarer sieht er seine Unwürdigkeit vor Ihm. Nur Gott ist ohne Sünde, die Menschen aber fallen seltener oder häufiger -aber ausnahmslos -in kleinere oder größere Sünden.

Die Sünde ist ein furchtbares Übel, aber die Kirche lehrt, dass nicht die Sünde an sich so furchtbar ist, sondern wenn der Mensch nicht bereut und so die Sünde als "normal" akzeptiert;  - und nicht so bereut dass er nicht vor dem Priester in der Kirche seine Sünden bekennt.

Unser Herr Jesus Christus hat die Sünden der Menschen der ganzen Welt auf dem Kreuz gesühnt, und jetzt kann auch der größte Sünder, wenn er von Herzen bereut, auf Erlösung hoffen. Erinnern wir uns, dass auf Golgota neben dem Kreuz Christi auch zwei andere Kreuze gestanden sind, an denen die beiden Schächer hingen.

Und jener Schächer, der auf dem Kreuz seine Sünden bereute und Christus bat:
“Denk an mich, wenn Du in Dein Reich kommst”;    -    Er ging als Erster in das Himmelreich ein.

Ohne Reue ist Erlösung unmöglich, deshalb wird es verständlich, welch große Bedeutung dieses Sakrament in der Kirche hat.
“Wenn wir sagen, dass wir keine Sünde haben, führen wir uns selbst in die Irre, und die Wahrheit ist nicht in uns. Wenn wir unsere Sünden bekennen, ist Er treu und gerecht; Er vergibt uns die Sünden und reinigt uns von allem Unrecht.”

Die Beichte bestand in der Kirche schon seit Beginn. Schon zu den Aposteln kamen Menschen “und bekannten offen, was sie (früher) getan hatten”. In jener Zeit war die Beziehung der Menschen zur Kirche so offen und das Bemühen um die Erlösung von den Sünden so stark, dass überall die allgemeine Beichte verbreitet war: der Sünder beichtete offen vor allen. Die Bußdisziplin war sehr streng. Für große Sünden wurden strenge Strafen auferlegt, bis hin zum Ausschluss aus der Kirche für lange Zeit, manchmal sogar bis zur Todesstunde. Für die Wiedereingliederung in die Kirche musste man nach einer schweren Sünde Werke der Buße vollbringen, nicht nur in Worten Reue zeigen, sondern auch in Taten und die Sünden durch einen reinen und untadeligen Lebenswandel wieder gutmachen.

Der Sinn der Buße liegt nicht im Bekenntnis, dass man Sünder ist -dies wäre zu einfach,
sondern in der Veränderung der Lebensweise, die zur Sünde führt.
Sonst könnte man bei der Beichte sagen: “Verzeih mir, O Herr!” und zur nächsten Beichte mit den gleichen Sünden kommen. Deshalb überprüften die Christen in früheren Zeiten die Aufrichtigkeit der Buße, bevor die Absolution erteilt wurde.
Die Büßer wurden früher in vier Kategorien eingeteilt. Die WEINENDEN wagten das Kirchengebäude, wo die Gottesdienste gefeiert wurden, nicht zu betreten und baten bloß die Vorbeigehenden, für sie zu beten. Die HÖRENDEN standen im Vorraum und hörten die Worte des Gottesdienstes. Es war ihnen erlaubt, den Segen zu erbitten, aber genauso wie die Katechumenen durften sie an der Liturgie der Gläubigen nicht teilnehmen und verließen die Kirche unter Tränen bei den Worten: ”Ihr Katechumenen, gehet hinaus!”
Die ZU-BODEN-FALLENDEN standen schon in der Kirche selbst, wenn auch nur in ihrem hinteren Teil, und durften ebenfal1s an der Liturgie der Gläubigen nicht teilnehmen, nur die IN-DER-GEMEINSCHAFT-STEHENDEN blieben die ganze Zeit beim Gottesdienst. Sie durften aber nicht kommunizieren.
Da aber früher alle Gläubigen kommunizierten, die bei der Liturgie anwesend waren, erlebten die Büßenden ihren Ausschluss von den Heiligen Gaben als besonders schwer. So streng behandelte die Kirche die Menschen, die sich freiwillig durch ihre Sünden von Christus trennten.

Mit Beginn des IX. Jahrhunderts wurde die private Beichte überall eingeführt, und die Kategorien der Büßer wurden abgeschafft, aber auch damals wurde man für schwere Sünden auf Jahre exkommuniziert.


DIE VORBEREITUNG AUF DIE BEICHTE.

20090425-230045

Obwohl die Buße ein eigenständiges Sakrament ist und bei Bedarf unabhängig von anderen Sakramenten empfangen werden kann, sogar außerhalb eines Gottesdienstes, ist sie doch der Tradition und dem Sinn nach mit der Vorbereitung auf den Empfang der Heiligen Gaben Christi verbunden.

Das Gefäß der Seele muss gereinigt sein, bevor es die Heiligen Geheimnisse des Leibes und Blutes Christi aufnehmen kann.

Damit die Beichte nicht zu einer bloßen Formalität vor dem Kommunionempfang wird, ist es notwendig, sich auf die Beichte entsprechend vorzubereiten.
Bei den orthodoxen Christen ist es üblich, vor der Beichte und Kommunion Kanon-und Buß-Akathistos-Hymnen zu lesen sowie besondere Gebete, welche die Seele in die entsprechende Stimmung versetzen.

Die großen Heiligen der Kirche, die Verfasser dieser Gebete, waren gleichzeitig auch Meister der Reue, deshalb sind alle ihre Gebete vom Geist der Buße durchdrungen.
Die Reue ist der Schlüssel zum echten christlichen Leben, ohne sie ist es nicht möglich, in Eintracht mit Gott zu leben, da wir ständig von Ihm abfallen, diese oder jene Sünden begehen und der Wiedervereinigung und Vergebung bedürfen.
Die Sünde sollte uns verhasst werden, dann wird auch unsere Reue aufrichtig sein.

Wenn wir nicht den ehrlichen Wunsch haben, von unseren Sünden befreit zu werden und Gott um Verzeihung der Sünden zu bitten, wird uns alles Aufsagen der verschiedensten Sünden nach den Zehn Geboten oder auf andere Art und Weise nichts bringen. Oft kann aber eine solche Aufzählung von Sünden für diejenigen nützlich sein, die etwas vergessen haben, oder für Anfänger, die oft aus Unwissenheit meinen, dass sie keine Sünden haben und auch nicht wissen, was eine Sünde ist und was nicht. Einige Beichtväter empfehlen, bei der Vorbereitung zur Beichte die Zehn Gebote durchzulesen und so auch seiner eigenen Sünden gewahr zu werden und sie aufzuschreiben, um sie bei der Beichte nicht zu vergessen. Man muss wissen, dass vergessene, nicht gebeichtete Sünden -obwohl sie die Sünde nicht vertiefen wie die wissentlich verschwiegenen -dennoch im Gewissen bleiben, die Seele belasten und oft die Ursache fur schlechte Laune, seelisches Leid, aber auch verschiedene physische und psychische Krankheiten sind.
Die Regeln für das Lesen der Kanon-, Akathistos-Hymnen und Gebete vor der Beichte und Kommunion finden Sie im Orthodoxen Gebetbuch im Kapitel “Vorbereitung auf die heilige Kommunion” und auch im “Regelbuch” und “Kanonbuch”.


DER VORGANG BEI DIESEM MYSTERIUM

20090425-230121
Der Priester steht neben dem Pult, auf dem ein Evangeliar und ein Kreuz liegen, und liest hörbar die Gebete für die Beichtenden.

Nach dem Ende dieser Gebete wendet sich der Priester den Anwesenden zu und spricht folgende Ermahnung:

“Mein Kind! Christus steht unsichtbar hier und nimmt deine Beichte an.
Schäme dich nicht, fürchte dich nicht, verheimliche nichts vor mir, sondern sage alles, was du gesündigt hast, sei nicht verlegen, um die Vergebung (der Sünden) von unserem Herrn Jesus Christus zu erlangen.
 
Hier ist Sein Bild vor uns: ich bin nur der Zeuge, um vor Ihm alles zu bezeugen, was du mir sagen wirst.

Verstehe, dass du zu einer Heilstätte gekommen bist,
so sollst du nicht ungeheilt von hier fortgehen.”

Danach kann der Priester die Sünden nennen, die Beichtende begangen haben könnten.
Er ruft zur aufrichtigen Reue auf. Dann beginnt die eigentliche Beichte.

Die Beichtenden gehen einer nach dem anderen zum Priester der neben dem Pult mit dem Kreuz und dem Evangeliar steht und jeden Herantretenden anhört. Furcht und Scham sind hier fehl am Platz.
Der Ort der Beichte ist eine geistliche Heilstätte. Man soll sich vor dem Priester überhaupt nicht schämen. Er hört so viele Beichten, dass er sich daran gewöhnt hat, den Sünder nicht zu verurteilen, sondern sich über seine Reue zu freuen. Viele Beichtväter sagen, dass sie diejenigen Menschen mehr lieben, die aufrichtig ihre Sünden bekennen, und nicht versuchen, sich zu rechtfertigen, oder von ihren Sünden undeutlich sprechen und sie nicht direkt benennen.

Nach dem Sündenbekenntnis legt der Priester sein Epitrachelion (Stola) auf das Haupt des Beichtenden, spricht das Absolutionsgebet und segnet ihn.

Manchmal gibt der Priester vor dem Gebet noch nützliche Ratschläge, wie man die Sünde überwinden kann oder verhängt eine kirchliche Buße (Epitimie).
Epitimie ist ein griechisches Wort und bedeutet “auferlegte Strafe”. Heute ist diese Strafe oft der Ausschluss von der Kommunion für eine bestimmte Zeit, mit dem Auftrag, Gebete oder eine bestimmte Anzahl von Kniefällen zu machen, Akathistos-Hymnen mehrmals zu lesen, zu fasten, Wohltätigkeit zu üben oder ähnliche geistliche Übungen zu verrichten. Der Priester kann die Lossprechung von den Sünden auch solange verweigern, bis die Epitimie erfüllt ist. Wenn die in der Beichte bekannten Sünden gegen einen anderen Menschen gerichtet waren, kann und muss der Priester fordern, sich mit diesem Menschen zu versöhnen und ihn um Verzeihung zu bitten.
Unversöhntheit ist nämlich ein Haupthindernis für den Empfang der heiligen Kommunion.
Nach dem Absolutionsgebet bekreuzigt sich der Beichtende und küsst das Kreuz und das Evangeliar auf dem Pult.

Mehr über die Beichte aus HH-Bergedorf

((Книга о церкви: Лоргус,Дудко))

Das "WARUM" erklärt uns hier sehr überzeugend der orthodoxe Theologe Constantin Buens:

Die Wiederherstellung der Gemeinschaft mit Gott,
die man durch die Sünde sozusagen ausgesetzt hat,
und über lange Sicht eben die „Theosis“.

Dazu das Folgende: 

"Und Gott wurde Mensch, damit wir werden können wie Er ist."

- Hl. Athanasios der Große von Alexandria (ca. 300 - 373) zur „Theosis“

Die Theosis (griech.: Ἡ θέωσις/i théosis, zu Dt. "Vergöttlichung") meint die vollkommene Einheit der Seele des Menschen mit Gott.
Sie stellt also die höchste Stufe der Erlösung dar - die Errettung.
Die Theosis zu erreichen ist das Ziel orthodoxen Lebens.
Sie ist damit das absolute Gegenteil der Hölle, denn diese wiederum ist ja ihrerseits der Zustand der völligen Gottverlassenheit der Seele.

Im Übrigen ist das altkirchliche Konzept der Theosis in den christlichen Denominationen des Westens unbekannt und ist damit ein orthodoxes Spezifikum.

Wenn wir die Heilige Kommunion empfangen, nehmen wir Christus physisch in uns auf, wir vereinigen uns mit Ihm.
Durch diese mystisch geschenkte physische Einheit des orthodoxen Gläubigen mit Christus-Gott
wiederum manifestiert sich die Einheit der Gläubigen untereinander,
in der Christus selbst das Haupt ist.
Dies ist der Mystische Leib Christi, das mithin wichtigste Moment der Katholizität der Orthodoxen Kirche.

Mit dem Empfang des höchsten aller Mysterien, in dem sich die unbeschreibliche Liebe Gottes zu den Menschen in ihrer ganzen herrlichen Vollkommenheit durch sein erlösendes Kreuzesopfer offenbart, rücken wir der Theosis ein Stückchen näher.
Nun aber sind wir alle sündige Menschen und da die Sünde von Gott trennt, müssen wir unsere Seele durch das Mysterium der Beichte wieder reinigen,
so dass der Herr neuerlich Wohnung in uns nimmt.

Profan gesagt, möchten wir jemanden einladen, halten wir auch unsere Wohnung möglichst sauber.

Gott ist unser liebender Vater, wenn wir sündigen, wenden wir uns ihm ab und durch das Mysterium der Beichte "versöhnen" wir uns wieder neu mit ihm.

Stellen wir uns eine Treppe vor an deren Ende das Erreichen der Theosis steht, wo also Gott in absoluter Liebe und Gnade auf uns wartet.

Das Mysterium der Hl. Kommunion lässt uns Stufe für Stufe höher gehen.
Aber diese "Treppe" ist sehr steinig, wir brauchen also festes Schuhwerk, um sie hinauf zu steigen. Dieses Schuhwerk besteht im Gebetsleben und im Mysterium der Hl. Beichte. Die Sünde lässt diese "Schuhe" abwetzen, so dass wir immer wieder stolpern und einige Stufen hinabfallen, weil dieser Weg zu Gott steil und schmal ist. Das Mysterium der Beichte ist das Material zur Reparatur und der Priester als "Verwalter der Mysterien Christi", als irdisch handelnder Abglanz des himmlisch selbst handelnden Christus - und damit als dessen Werkzeug - ist der "Schuster", den wir brauchen, damit wir wieder auf dem Pfad Gottes wandeln können.

Dazu verhelfe uns Gott in seiner Gnade und Menschenliebe.


Und hier folgend in Bulgarischer Sprache  Starez Paissiy, der mit Geronda Tihon sprach,
vom bulgarischen Kloster des Hl. Grossmartyrers Georgi Sograf am Heiligen Berg Athos:

und danach

eine umfassende Homilie von Archimandrit Serafim (Aleksiev),
dem Schüler und Nachfolger des Hl. SERAFIM von Sofia !

— Геронда, защо понякога не извършваме необходимата борба, за да се поправим, въпреки че собствената ни съвест ни изобличава?

— Това може да се случи при някакъв душевен смут и объркване. Ако човек е обзет от паника, от намиращите се в него изкушения, той иска да извърши подвиг, въпреки че няма в себе си такова разположение и душевни сили. В такъв случай той трябва вътрешно да се въведе в ред с помощта на изповедта.

Чрез изповедта човек се утешава, укрепва своите сили и с Божията благодат отново намира в себе си решимост за борба. Ако човек не се преподреди вътрешно по този начин, възможно е да го връхлети и още някое ново изкушение. В резултат, намирайки се в такова печално и подтиснато настроение, той може съвсем да се срине: задушават го помисли, достига до отчаяние и после става съвсем трудно да се подвизава.

— А ако това, за което говорите, се случва често?

 Ако това се случва често, означава, че човек трябва да се привежда в душевен порядък също толкова често. Трябва да открие сърцето си пред изповедника, така че отново да се изпълни с решимост и сили за борба. А за да може да се преведе в душевен порядък, човек трябва да подсили своята духовна машина, трябва с любочестие и напрежение да се подвизава, така че да настъпи по петите бягащия дявол.

— Геронда, а каква е причината да не чувствам необходимост от изповед?


— Може би не си достатъчно внимателна към себе си. Та нали изповедта, това е Тайнство. Отиди на изповед и просто говори на изповедника за греховете си. Ти какво, мислиш си, че нямаш грехове (или пък са малко)? Нима в теб няма инатливост? А егоизъм? Или не нараняваш сестра си? Или не осъждаш никого? Мислиш си, когато отида на изповед, може би трябва да се кая за някакви по-особени грехове? А не, изповядвам: „Съгреших с гняв, осъждане …” и отецът прочита над мен разрешителната молитва.

Малките прегрешения обаче също тежат. Когато, без да имам някакви сериозни грехове, отивах на изповед при батюшка Тихон[1], той ми казваше: „Песъчинки, сине, песъчинки!” Малките песъчинки се натрупват и превръщат в цяла пясъчна купчина, която понякога може да е по-тежка и от един голям камък. Човек, който е извършил голям грях, постоянно мисли за него – разкайва се и се смирява. А ти имаш множество малки прегрешения. Като сравниш обаче условията, при които ти си расла, с тези на човека, извършил голям грях, ще разбереш, че ти си по-лоша от него.

 

Освен това, старай се изповедта ти да бъде по същество. На изповед не е достатъчно само да изброяваш греховете: „завиждам, гневя се…” и други подобни, нужно е конкретно да разкриеш своите падения, за да можеш да получиш помощ. А ако изповядваш тежки прегрешения, каквото е например лукавството, тогава трябва да признаеш и какво си мислила, извършвайки този грях, както и какво точно си извършила. Ако не се изповядваш така конкретно, то все едно е, че се подиграваш над Христос.

 

Ако човек не изповядва пред свещеника истината, не разкрива пред него греховете си, така че духовникът да може да му помогне, той всъщност много си вреди, точно както болен човек силно вреди на здравето си, скривайки от лекаря своята болест. Когато човек се разкрива пред свещеника точно такъв, какъвто е в действителност, тогава изповедникът ще може по-добре да го разбере и да му помогне много по-резултатно.


Освен това този, който е постъпил несправедливо с някой човек или е наранил някого със своето поведение, трябва първо да отиде при него и смирено да му поиска прошка, да се помири с него и чак тогава да отиде и да изповяда своето падение пред духовника, за да получи от него разрешение. Само така идва Божията благодат. Ако човек изповяда такъв грях пред изповедника, без да е потърсил извинение от този, когото е наранил, то душата му няма как да намери покой, защото съгрешилият човек всъщност не се е смирил. Изключение може да има, ако човекът своевременно е починал или не може да бъде намерен, защото е сменил местоживеенето си и дори с писмо не може да му се поиска прошка. Но ако разкаялият се има желание да направи това, то Бог, виждайки тази негова готовност, ще му
 прости.

— А ако поискаме прошка от човек, когото сме обидили, а той откаже да ни прости?


— В такъв случай ще се молим Бог да смекчи сърцето му. Обаче Бог може и да не смекчи сърцето на този човек и по друга причина, защото, ако той ни прости, ние можем лесно отново да изпаднем в същия грях.


— Допустимо ли е, извършвайки някакъв тежък грях, да не го изповядаме веднага?

 

— А защо да отлагаме това за после? За да прокисне ли? Та нали колкото по-дълго оставяме и не изхвърляме нещо развалено и гнило, толкова повече то се разлага. За какво да чакаме два-три месеца, а после да ходим да изповядваме тежкото си прегрешение? Трябва да отидем, колкото може по-бързо. Ако имаме открита рана, нима трябва да изчакаме месец и едва тогава да започнем да я лекуваме? Не. В такъв случай дори не трябва да чакаме кога духовникът ще има повече време или по-голяма възможност да ни отдели внимание. Трябва веднага да тичаме към изповедника, кратко да изповядаме греха, а по-късно, когато има повече време, може да отидем отново при него, за да поговорим или получим духовно наставление. 
За да представим пред свещеника положението, в което се намираме, не е необходимо много време. Ако съвестта работи правилно, човек може да опише своето състояние с две думи. Същевременно, ако в душата на човека цари объркване и хаос, той може да изговори много думи и при все това да не даде ясна представа за своето състояние. Някои хора ми носят цели тетрадки с разкази за себе си и своите проблеми. По двадесет-тридесет страници, изписани със ситен почерк, а в края следват и още няколко страници послепис… Въпреки че, всичко това, за което пишат, може да се побере на една страница.

  

 


-      [1] За стареца Тихон вж. в книгата Старецът Паисий. Светогорски отци и светогорски живот. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора, Атон, 2001.

ЗАБРАВЕНОТО ЛЕКАРСТВО

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Св. Тайнство Изповед с пълно право може да се нарече “забравено лекарство”.

“Цял свят лежи в злото."

Всеки един от нас е заразен от смъртоносната болест, наречена грях.

А може да се излекува от тая болест!

Лекарството е дадено!
При това то е чудотворно!
Щом го вземеш оздравяваш!

Но ние не посягаме към него, за да се изцерим и да ни олекне на съвестта.
Защо? защото сме го забравили и пренебрегнали.


“За какво да умирате вие, доме Израилев?” вика със скръб св. пророк Иезекиил.
За какво да умирате в греховете си вие, християни? вика с още по-голяма скръб към нас нашият Изкупител Иисус Христос.
Нима няма за вас избавление от смъртта?
Защо да радвате врага на своето спасение сатаната? Нима Аз не установих в Църквата Си всемогъщото покаяние?
“Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища!” (Иез. 33:11).

Покаянието, този безконечно благ дар ви е даден “и в каквото и да е време на живота, и при каквито и да е грехове той действува с еднаква сила: очиства всеки грях, спасява всекиго, който прибягва към Бога, ако ще би и в последните предсмъртни минути”.

За земните болести има земни лекарства. За най-страшната болест, наречена грях, има всемогъщ Небесен Лекар и небесни лекарства.
Този Лекар е Иисус Христос.
Понеже всеки грях е нарушение на Божия свят закон, Бог единствен може да прощава греховете със Своето дивно всемогъщество.
Той може да направи тъй, че да се заличат греховете, като че не са съществували.
“Да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля” (Ис. 1:18), обещава Той. Но за да стане това, от нас се иска едно условие истински да се покаем.


“Никой не е толкова благ и милостив, казва св. Марк Подвижник, колкото Господ, но и Той не прощава греховете на онзи, който не се кае” и “Ние биваме осъждани не за множеството злини, но за това, че не искаме да се покаем”.

И тъй, всемогъществото на Господа може да прощава човешките грехове. Но вижте колко е непостижимо Божието милосърдие!
Бог е дал Своята власт за прощаване

греховете на човеци на апостолите и техните приемници в лицето на епископите и свещениците!

Защо е постъпил Бог така?
За да ни направи покаянието, а следователно и прощаването на греховете още по-близко, още по-достъпно, още по-несъмнено!
“Приемете Духа Светаго.
На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.” (Иоан.20:22-23). “Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.” (Мат.18:18).



Как става прощаването на греховете?
посредством тайнството покаяние или изповед.
Отива обремененият с грехове християнин при свещеника с дълбоко разкаяние в душата си и с искрено желание да се поправи и му раз-крива в подробна, откровена и пълна изповед тайните на сърцето си и на съвестта си.
Свещеникът, като се убеждава в искреното покаяние на християнина, след надлежните встъпителни молитви му прочита тайноизвършителната молитва:

“Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и добросърдечието на Своето човеколюбие,
да ти прости, чедо (името), всички твои съгрешения;
и аз, недостойният свещеник,
чрез дадената ми от Него власт, ти прощавам и те освобождавам от всички твои грехове,
в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин.”


В този миг каквото свещеникът прощава на земята, се прощава и на небето!
Та има ли по-голяма милост от тая?
Ние не бихме повярвали, че е възможно това, ако не ни беше казано от Онзи, Който никога не произнесе празна дума, нито лъжа (1 Петр.2:22).


Грехът е едно велико зло с неизмеримо тежки последици вечни мъки в ада! А лекуването му, устроено от Иисуса Христа, се оказва толкова леко!

Това е просто невероятно!...
Както на десетимата прокажени Иисус Христос казал: “Идете, покажете се на свещениците” (Лука 17:14) и те, като отишли, се очистили, тъй и на нас грешните Той като че ли говори: “Вие сте болни от духовна проказа?! Не се бойте! Ще се очистите! Изпълнете само това: идете, покажете се на свещениците!”

Ако ние пренебрегваме такава милост Божия, кажете колко повече наказания ще заслужим, че не сме направили и за нашето спасение и малкото онова, което ни е възложено да направим и което е било тъй лесно!
Св. Библия ни разказва, че военачалникът на сирийската войска Нееман страдал от проказа. Като чул, че в Израилската земя има един Божий пророк Елисей, който може да го излекува, той отишъл с много слуги и подаръци при него и спрял пред вратите му. Светият пророк не излязъл да го посрещне, а пратил да му кажат: “Иди, окъпи се седем пъти в Йордан, и тялото ти ще се обнови, и ще бъдеш чист.” (4 Цар.5:10).

Разсърдил се Нееман, като чул тия думи, и рекъл:
“Аз мислех, че пророкът ще излезе сам, ще призове името на Господа, своя Бог, ще си тури ръката на болното място и ще снеме проказата.
А той ме праща да се окъпя в река Йордан! Нима ние нямаме в Сирия по-добри реки?”
И си тръгнал ядосан. Но слугите му се приближили до него и му казали:
“Господарю, да ти беше казал пророкът нещо трудно, не щеше ли да го направиш? А сега ти предлага само да се окъпеш. Нима туй лесно нещо няма да изпълниш?”

Нееман послушал слугите си, потопил се в Йордан седем пъти, и тялото му се очистило и обновило като тяло на малко дете.

Колко страшна болест е проказата!
А колко лесно Божият пророк я очистил!
Не по същия ли лесен начин става лекуването на най-страшната болест греха! Потопи се във вълните на дълбокото разкаяние, и Божията благодат ще те очисти от всеки грях! Ти ще излезеш от духовната баня на св. тайнство Изповед с обновена и чиста душа, каквато е душата на детето!

Грехът свали първият ангел Денница от небето!
Грехът изгони Адам и Ева от рая! Грехът предизвика потопа в света! Този грях се заканва и нас да отдели навеки от Бога и да ни запрати в бездните на ада.

Ако Бог поиска от нас да раздадем всичкия си имот на бедните, ако Той би поискал цял живот да постим, или да се откажем веднъж завинаги от всички земни радости и утехи, за да изкупим греховете си и да се избавим от техните зловещи последици, и тогава дори би трябвало да се съгласим на всичко, стига само да се избавим от вечните мъки в ада, към които ни влече нашият грях. А сега вижте колко лесно спасение Бог ни е устроил:
“Идете, покажете се на свещениците!
Изповядайте греховете си пред тях!
Покайте се от все сърце и ще се освободите от веригите на злото!”


Кой разумен човек би пренебрегнал след всичко това Изповедта?

Ние можем да спасим душите си само по два начина: или като не грешим никак, или като се каем за греховете си. Понеже между човеците няма такива, които не грешат никак, ако искаме да се примирим с Бога, Когото прогневяваме чрез ежедневно потъпкване на Неговата свята воля, ни остава само това: искрено и честно да се каем.
Иначе няма да видим лицето Божие, защото нищо нечисто няма да влезе в сияйния небесен град!

Архимандрит Серафим (Алексиев)