презвитер Стефан Стефанов:

        Света Литургия се служи с една единствената цел – да бъде осветено светото Причастие, след което верните да пристъпят към него и да го приемат “със страх Божий, вяра и любов”. След което следват благодарствените молитви за това, че Бог ни е удостоил да станем причастни на смъртта и Възкресението на нашия Господ. Всички молитви в светата Литургия са насочени към светата Чаша. По това Литургията коренно се различава от утреня, вечерня, часове и всички други чинопоследования. Цялата структура на Литургията е насочена към освещаването и приемането на Причастието. Без причастието Литургията се обезсмисля или най-малкото тя се превръща в молитвено последование като утренята или като всяко друго. Следователно литургически по-точно е названието Евхаристия. Затова от най-ранната Църква до падането на Византия в Евхаристията са участвали всички верни. За това говорят църковните Отци от ранните векове.

В последвалите векове настъпва постепенно западане на тази практика. Причините за това са много, но основната е липсата на църковна просвета. Векове наред на Изток няма богословски школи и богослови от ранга на ранните Отци. На Запад такива школи съществуват, но пък там се възцарява схоластиката, елементи от която неусетно се просмукват и в Православието. Така постепенно се стига до тъжната практика на Литургията да се присъства, а не да се участва. Колкото тази практика се разширява, толкова повече изисквания и условия за причастяване се измислят. Днес се сблъскваме с такива измислени изисквания, които нямат нищо общо с древната църковна практика. И като резултат се стига до парадокса, че голямото “благоговение” вместо да ни приближава, ни отдалечава от Христа. Някои дори забравят, че Христос не е дошъл да призове праведници, а грешници (вж. Мат. 9:13; Марк 2:17; Лука 5:32).

Да пристъпиш към св. Чаша е необходимо не да станеш “достоен” чрез пост и изповед, а да съзнаваш, че си грешник и в Причастието да търсиш благодатното лекарство за спасение. Именно благодатно, дадено като дар, а не за личните ти “заслуги”, защото си постил. Нали трябва да осмисляме предпричастната молитва: “Причащението с Твоите свети тайни, Господи, да не ми бъде за съд и осъждане, но за изцерение на душата и тялото”. За тези, които се причастяват след като са станали “достойни” чрез пост и изповед, нима не важат думите: “и ме удостой неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни, за прошка на греховете...”

В Църквата не съществува специален “предпричастен” пост. И ако християните трябваше да се причастяват само по един път през четирите поста през годината, то за какво и за кого тогава се служат всички останали Литургии? В Църквата ненужни неща не се вършат. Щом четири пъти през годината трябва да се причастяват християните, то тогава би трябвало да се служат четири Литургии през годината. Може би се служат специално, за да се причастява клира, от който не се изисква специален пост и изповед? Едва ли някой би се заел да отстоява подобна ерес. Но въпросът си остава: с каква цел се служи Литургията, на която предварително се знае, че няма да се причасти никой, освен свещеника?

На анафората свещеникът възгласно повтаря думите на Христос: “Пийте от нея всички...”(Мат. 26:27, Марк 14:23). През цялата Литургия само за това се молим: “Удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни тайни на тая свещена и духовно трапеза с чиста съвест, за опрощаване на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане”, “Предлежащите дарове да бъдат за всички нас за добро, всекиму според неговата нужда...”, “Удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш Пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде.”

Практиката да се прави обратното на това, за което се молим, навлиза в Църквата постепенно, доста преди появата на добросамарянството. Вината на добросамарянските водачи се състои в това, че придават на тази практика задължителен, законнически характер.

И за да не бъда недоразбран или криво разбран, отново ще повторя това, на което съм наблягал и в предишни отговори на подобни въпроси. Църквата има установени пости и всички ние, според здравословното си състояние и силите си трябва да ги спазваме, да живеем в техния ритъм. Не съществува, обаче, специален предпричастен пост. Покаянието и изповедта са неизменна част от християнския живот. Без покаяние и изповед е невъзможен истински духовен живот. Не съществува, обаче, предпричастна изповед. Едва ли бихме могли да си представим по-абсурдно нещо от изповед на определена дата (в навечерието на Тодоровден). С други думи постът, покаянието и причастяването са в еднаква степен необходими за спасителен християнски духовен живот, но не са взаимно обуславящи се. Ако ги направим такива, в някаква степен ги формализираме. А когато ги извършваме формално, на определени дати, ние ще се уподобим повече на фарисея, а не на митаря (срв. Лука 18:10-14). Тази кратка притча е много важна за разбиране същината на християнския дух и неговата разлика от фарисейската, законническата и светската душевност.
Съвсем конкретно на въпроса:

църковната практика задължително изисква пост и изповед,
но не задължително преди причастяване.

“Благодатта да бъде с тебе” (І Тим. 6:21).

Презвитер Стефан